В едно някога оживено българско село днес цари тишина. Някога тук ехтяха виковете на играещи деца и лай на кучета, гонещи тичащи малчугани. Сега чуваме само вятъра, който хлопа открехната порта. В градината на изоставена къща стои ръждясала люлка – празна, леко поскърцваща при поривите на вятъра. Тази тишина не е само в едно село; тя отеква в цяла България. Страната ни преживява демографска криза – тиха, постепенна, но дълбоко раняваща, оставяща след себе си празни люлки, празни класни стаи и самотни възрастни хора.
Данните разказват тревожна история. Населението на България днес е около 6,45 милиона души (вероятно с доза оптимизъм) – рязък спад от върха от 8,9 милиона през 1988 г. Само за едно поколение страната ни е загубила почти една четвърт от хората си – без война, без катаклизъм, а от бавен отлив на живот. Раждаемостта е сред най-ниските в света. За сравнение, през далечната 1950 г. в България са проплакали над 182 000 бебета, докато в последните години броят им е едва около 60 000 годишно. Според националната статистика през 2021 г. са се родили само 58 678 бебета (което прави коефициент на раждаемост 8,5‰) – стойност трагично под необходимата за да може населението да се възпроизвежда. В същото време всяка година умират много повече хора, отколкото се раждат – десетки хиляди души изчезват годишно от картата на България само заради този отрицателен естествен прираст. Резултатът? Все повече празни домове, затворени училища и обезлюдени краища.
Не само че се раждат малко деца, но и семействата ни се променят. Над една трета от семействата в страната (36,9%) нямат нито едно дете. От тези, които имат деца, огромната част спират до едно: близо 65% от всички семейства с деца имат само по едно дете. Многодетните фамилии – с три и повече деца – са едва 4% и продължават да намаляват. Тези цифри не са просто статистика на хартия – всяко неродено дете означава една нечута първа глътка въздух, една пуста детска стая, едни баба и дядо, които няма кого да гушнат. Цифрите рисуват картина на страна, която бавно се стопява, и тази картина боли.
Защо стигнахме дотук? Една от причините е промяната в начина, по който планираме живота си. Все повече млади двойки отлагат създаването на деца за по-късно. Днешните 20- и 30-годишни често първо преследват образование, кариера, стабилна заплата, собствен дом – стремят се да „осигурят бъдещето“, преди да поканят нов живот в него. Желанието децата да растат в сигурна среда е напълно разбираемо. Но годините летят неусетно. Средната възраст на жените при раждане на първото им дете вече достигна 27,7 години и продължава да се увеличава. В големия град тази възраст е още по-висока – в София например е около 30,8 години. Много жени първо градят кариера и чак около или след тридесетте си се решават да станат майки. Обратно, в някои малки населени места и по-традиционни общности (като област Сливен) все още раждат по-рано – средно около 22 години, но тези случаи стават изключение на общия фон.
Отлагането на родителството обаче си има своята цена. Биологията ни напомня, че способността за зачеване постепенно намалява след 30, а след 35 спада рязко. Двойки, които на двадесет са били сигурни, че „има време“, на тридесет и няколко понякога се сблъскват с неочаквани трудности – трудно забременяване, рискова бременност или здравословни проблеми. Емоционалната страна също е тежка: представете си болката на двама души, които дълги години са отлагали мечтата за дете и сега, когато най-сетне се чувстват готови, срещат диагнози и разочарования. В резултат на по-късното започване на семейния живот, често семействата се свиват до едно дете – просто не остава време и възможност за второ. Родителите на 35+ години често нямат възможността и подкрепата да отгледат голямо семейство – и физически, и психически е по-изтощително. Обществото ни се променя: там, където някога е било нормално баба и дядо да имат по 8-10 внуци, днес много баби с тъга приемат, че може да нямат нито един. Отложеното щастие понякога изобщо не се случва – и остава само горчивината на несбъднатото родителство.
Модерният начин на живот също тихомълком допринася за демографската криза. Живеем все по-напрегнато – стресът се е превърнал в ежедневен спътник. Борбата за финансова стабилност, несигурността в работата, бърнаутът, градският шум – всичко това изцежда силите и желанието на младите хора да създадат семейство. Когато си уморен до краен предел в края на работния ден, мисълта за игри с дете вечер понякога изглежда непосилна. Стресираните родители пък често предават тревогата и на децата си – което плаши много двойки, че няма да се справят с отглеждането на спокойни и щастливи наследници.
Освен стресът, заседналият начин на живот и нездравословната храна подкопават здравето на нацията ни. Все повече хора прекарват дните си пред компютър, екрана на смартфон или телевизор, движат се малко, хранят се набързо с пакетирани или калорични храни. Тютюнопушенето и алкохолът остават широко разпространени вредни навици. Тази комбинация се оказва буквално смъртоносна – почти половината от всички смъртни случаи в България се дължат на нездравословен начин на живот (тютюн, лоша диета, алкохол, обездвижване). Болестите на сърцето и инсултите покосяват хиляди още в трудоспособна възраст. България е с най-ниската средна продължителност на живота в ЕС за жените – едва ~77,9 години (мъжете у нас живеят средно дори под 72). Това означава не само, че губим любимите си хора по-рано – баби и дядовци, майки и бащи – но и че мнозина не доживяват да видят внуци.
Репродуктивното здраве също страда от вредния ни начин на живот. Затлъстяването, хормоналните проблеми, инсулиновата резистентност – всички те могат да повлияят способността за зачеване и износване на здраво бебе. Нарастват случаите на млади двойки, които се борят със стерилитет – често след години на вредни навици и прекомерен стрес. Дори когато се родят деца, често те растат в среда на напрегнати, преуморени родители, което влияе на тяхното здраве и развитие. Така порочният кръг се затваря – нездравият живот води до по-малко и по-нездраво потомство, а демографската криза се задълбочава.
Демографската криза има различни лица в големия град и в малкото село, но усещането за загуба е навсякъде. В градовете улиците са пълни с хора, но много от тях са забързани соло играчи или двойки без деца. В София, Пловдив, Варна младите семейства често отлагат децата – кариери, скъпо жилище под наем или ипотека, стремеж към професионално израстване. Когато се решат, обикновено имат едно дете, рядко две. В големия град липсва онази стара подкрепяща среда на комшии и рода – младите родители често са сами в отглеждането, далеч от баба и дядо на село. Апартаментите са тесни, животът – скъп, а трафикът и стресът – постоянни. Парадоксално, именно там където има най-много хора, много от тях чувстват самота. Една градска майка може да бута детската количка сред тълпи по булеварда, но пак да се чувства изолирана и без подкрепа. А някои млади двойки в града така и не се решават на дете – свикват на удобствата на живота без бебешки плач, пътуват, забавляват се, докато годините не изтекат като пясък между пръстите.
В същото време по българските села се случва нещо съвсем различно и също толкова трагично – там просто няма хора. Младите масово са се изнесли към градовете или чужбина, в търсене на препитание. По останалите селца кретат шепа възрастни хора, често самотни. Къщите се рушат, дворовете буренясват. В някои села от години не се е раждало нито едно бебе. По последни данни в България има 592 села, които са практически без население (с под 10 души) или напълно обезлюдени
Представете си – стотици села, в които няма живот: нито детски смях, нито млади гласове, дори дим от комините не се вие. В тези призрачни места онези малцина старци, които още упорстват да не напуснат родния си дом, се събуждат всяка сутрин в зловеща тишина. Няма за кого да омесиш питка, няма пред кого да се оплачеш от болежките си.
Дори селата и малките градчета, които още не са напълно обезлюдени, усещат промяната. Училищата там се борят да съберат по няколко деца в клас. Затварят родилни отделения поради липса на родилки. Младите семейства са рядкост – и често също с по едно дете. Броят на семействата без деца в селата е стигнал шокиращите 42,6% (за сравнение, в градовете е ~34,8%). Това означава, че близо половината домакинства на село са или възрастни двойки, чиито деца отдавна са отлетели, или просто хора, които никога не са имали деца. Там, където някога животът кипеше около големи родове с много деца, днес властват самотата и спомените.
И все пак, болката е споделена – и в града, и на село българинът усеща една и съща тревога за бъдещето. Една баба на село вечер седи сама до печката и си спомня времената, когато къщата ѝ е била пълна – деца, внуци, песни. В същия този момент в града една млада жена се прибира в празния си апартамент след дълъг работен ден и си мисли дали някога ще има с кого да сподели вечерята си. Дистанцията между тях е голяма, но самотата им е обща. Демографската криза не е абстрактно понятие – тя е в домовете ни, в сърцата ни, в разговорите с приятели: „Ще имате ли второ?“, „Нашите навремето на моите години вече са ме имали…“, „Дали не изпуснахме шанса?“ Това са въпроси, които болят и остават често без отговор.
Демографската криза може да изглежда непосилна за разрешаване от обикновените хора. Как ние, обикновените хора, бихме могли да променим тези мащабни тенденции? Истината е, че всяка положителна промяна започва от малки стъпки и общи усилия. Няма мигновено решение, но има много неща, които всеки от нас – като двойка, семейство, общност – може да направи, за да вдъхне живот и надежда. Ето няколко светли идеи и примери, които вече се случват около нас и които дават лъч надежда:
Връзка между поколенията. Нека възродим традицията на голямото семейство, дори и когато не живеем под един покрив. Младите родители могат да търсят помощта на своите родители или по-възрастни роднини при отглеждането на децата – няма нищо срамно да оставиш баба да поглези внучето през уикенда. Това дава почивка на младите и радост на старите. Ако собствените баба и дядо са далеч или вече не са сред живите, може да се потърси подкрепа от „осиновени“ баби и дядовци – самотни възрастни във вашия блок или квартал, които с удоволствие биха се порадвали на компанията на дете. Така две нужди се срещат – децата получават любов и внимание, а възрастните – чувство за принадлежност и полезност. Един прекрасен пример са инициативи, при които пенсионери доброволно помагат в детски градини или четат приказки на деца в библиотеки. Тези срещи топлят две сърца едновременно и създават чувство за общност, което толкова ни липсва.
Изграждане на общности и взаимопомощ. Възраждането на общностния дух може да направи чудеса. Когато хората се чувстват свързани и подкрепяни от съседите и съгражданите си, е по-лесно и смислено да създават семейства. Един начин е чрез създаване на родителски групи и кооперативи. Например, в някои градове родители се организират в малки кооперативни детски градини – редуват се да гледат децата си заедно, споделят храна, играчки и отговорности. Така децата растат заедно, а родителите си отдъхват и знаят, че могат да разчитат един на друг. В кварталите могат да се организират и срещи на родители – в парка или в читалището, където опитни майки и татковци да споделят опит с тези, на които им предстои тази роля. Също и инициативи като „библиотеки за играчки“ или размяна на детски дрешки помагат – хем спестяват пари, хем създават общност около идеята, че заедно отглеждаме децата си. В селата и малките градове пък общността може да се сплоти около малкото останали деца – например със сбирки в неделя на мегдана, възстановки на стари народни игри, празнуване на рождените дни на всички деца заедно. Така тези деца няма да се чувстват „последните малки хора“ там, а специални и обичани от всички.
Доброволчество и социални инициативи. Пример за вдъхновяваща инициатива е програмата „Резиденция Баба“, която среща млади хора от града с възрастни жители на обезлюдяващи се села. В рамките на един месец доброволци заживяват при баби и дядовци на село, помагат им в ежедневието и същевременно научават за техния живот и традиции. Този тип инициативи вдъхват нов живот на селата – макар и временно, къщите се оживяват, чува се смях, младост и мъдрост сядат на една маса. Много често тези доброволци остават свързани с „приемните“ си баби и дядовци и след края на проекта, продължават да им гостуват, а някои дори се заселват трайно на село, привлечени от по-спокойния начин на живот там. Други примери за доброволчество могат да бъдат и посещения на млади семейства в домове за сираци или при деца в нужда – да прекараш време с дете, което няма семейство, може да го обогати и същевременно да ти припомни колко ценна е усмивката му. В обратната посока, млади хора без деца могат да участват в програми „Наставничество“ – да станат ментори на тийнейджъри без родители или от рискови среди, и по този начин да изпитат радостта да предадеш нещо на следващото поколение. Всичко това създава една мрежа на солидарност – хора, помагащи на хора – която смекчава ударите на демографската зима.
По-здравословен и балансиран живот. Подобряването на начина ни на живот е ключово не само за самите нас, но и за това да има следващо поколение. Нека като общност се подкрепяме в усилията да живеем по-здравословно и по-спокойно. Това означава да си дадем време – време за почивка, за разходка в парка, за истинско общуване без телефони. Млади семейства могат да правят групови излети сред природата в почивните дни – децата тичат заедно, родителите споделят опит и отпускат напрежението. Работодателите също са част от общността – все повече фирми осъзнават, че трябва да дадат възможност за баланс между работа и личен живот. Като обществото можем да насърчаваме тези практики – например да похвалим компании, които осигуряват гъвкаво работно време за родители или създават кътове за деца на работното място. Един по-здрав народ е и по-фертилен и по-склонен да гледа позитивно на бъдещето. Представете си една България, в която е нормално след работа таткото да има време да отиде на футбол с приятели и да прочете приказка на детето си; в която майката не трябва да избира между кариера и семейство, защото и двете са уважавани и подкрепяни; в която децата растат, виждайки родителите си усмихнати, а не изтощени – такава България ще има и повече деца.
Промяна в нагласите и ценностите. Не на последно място, трябва да говорим открито за демографската криза, за да променим културните си нагласи. Да ценим родителството като постижение, равно на професионалния успех. В обществото често се възхищаваме на хората с престижна работа или материални придобивки, но рядко ще чуете да се чества някой, защото е отгледал добри деца. А трябва! Нека историите на успешни родители и сплотени големи фамилии се разказват и дават за пример. Вдъхновяващо е да видиш млада двойка с три деца, която въпреки трудностите се справя – това показва на останалите, че „може, не е невъзможно“. Нека по-често казваме на многодетните майки и татковци „Браво“ вместо неодобрителното „Леле, как се оправяте?“. Когато общественият климат е позитивен към създаването на деца, младите хора ще се страхуват по-малко да поемат по този път. Също така, важно е да образоваме младите още от училище за стойността на семейството и за реалността на фертилността – много момичета и момчета не осъзнават, че времето за създаване на дете не е безкрайно и че здравето им сега влияе на шансовете им един ден да имат деца. Ако повече хора знаят тези неща отрано, биха взели по-информирани решения навреме.
Демографската криза в България е тревожна, тежка тема – но не и присъда без право на обжалване. В нашата история като народ сме преминавали през какви ли не изпитания и винаги сме оцелявали, когато сме били заедно. Сега отново е време за обединение – този път не срещу външен враг, а срещу една тиха заплаха, която живее в домовете ни. Нужни са и държавни политики – да, но дори и най-добрите стимули няма да проработят, ако всеки от нас не усети лично защо това е важно. А то е важно, защото става дума за нашите деца, за нашите села и градове, за нашите обичаи и песни, за самото сърце на България.
Представете си една утрин след 20 години. В онова тихо село, което описахме в началото, отново звъни училищната камбана. Няколко деца тичат към светналата сграда, а възрастните им махат с усмивка от праговете. В града, по същото време, един дядо хваща за ръка внучето си, за да го заведе в парка, докато родителите му са на работа – и двамата се смеят на нещо дребно, само тяхно си. Такива простички сцени са безценни. Те значат, че сме съумели да предадем живота нататък.
Имаме силата да променим тенденцията, стига да се подкрепяме. Нека напишем заедно следващата глава от историята на България – една по-надеждна глава, в която празните люлки отново се полюшват от игриви детски ръчички, а тихите дворове се изпълват с глъч. Демографската криза е общо предизвикателство, но и общата ни кауза за бъдещето. Ако всеки от нас добави по малко любов, солидарност и смелост, утре България може да звучи по-различно – с радостен детски смях, който ехти от Родопите до Дунав. Това е звукът на надеждата, която всички споделяме.
